Чтение онлайн

Макфарлън надникна иззад храста. Мъжът беше с бермуди в цвят каки и памучна риза, а върху масивната си бръсната глава бе нахлупил шапка „Тили“. В единия от прекалено големите джобове на бермудите му се полюляваше нещо тежко. Мъжът закрачи към Макфарлън.

Макфарлън бавно се надигна, като остави храсталака между себе си и хеликоптера, и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Ала това изглежда не направи впечатление на непознатия. Макар че беше в сянка и само силуетът му се очертаваше от светлините на вертолета, на Макфарлън му се стори, че видя как зъбите му проблясват в усмивка. Спря се на пет крачки разстояние. Трябва да бе висок най-малко метър и деветдесет и пет — Макфарлън не бе сигурен дали бе срещал някога толкова висок мъж.

— Трудно може да те открие човек — рече мъжът.

Макфарлън долови в ниския, резониращ глас носовите нотки на акцента от Източното крайбрежие на Щатите.

— Кой, по дяволите, си ти? — отвърна с въпрос, без да сваля насочения пистолет.

— Запознанствата са далеч по-приятни, когато оръжията са прибрани.

— Тогава извади пищова от джоба си и го хвърли на земята — рече Макфарлън.

Мъжът се засмя и извади онова, което издуваше джоба му: не беше пистолет, а малък термос.

— Нещо, с което да пропъдим студа — рече той и го вдигна. — Искаш ли да пийнеш с мен?

Макфарлън хвърли око към вертолета, ала единственият друг човек на борда му бе пилотът.

— Отне ми цял месец да спечеля доверието им — рече тихо той, — а ти ги разпиля на майната им. Искам да знам кой си и защо си тук. И дано да е за добро.

— Боя се, че не е за добро. Твоят съдружник Нестор Масънкей е мъртъв.

Макфарлън сякаш изведнъж се вцепени. Ръката, с която държеше пистолета, бавно се отпусна.

— Мъртъв ли?

Мъжът кимна.

— Как е станало?

— Правил е онова, което и ти правиш. Всъщност не знаем как точно е станало. — Той посочи с ръка. — Да се преместим до огъня, а? Не очаквах нощите в Калахари да са тъй хапливо студени.

Макфарлън тръгна към огъня, отпуснал пистолета до бедрото си; в съзнанието му бушуваха противоречиви чувства. Забеляза разсеяно, че струята на вертолета бе издухала картата му и бе разкрила желязната бучка.

— И така, каква е връзката ти с Нестор? — попита той.

Мъжът не отговори веднага. Вместо това той се огледа наоколо — видя дузината металотърсачи, захвърлени от бягащите бушмени, златните монети в пясъка. Наведе се и вдигна парченцето желязо, претегли го на ръка и го вдигна пред лицето си. След това отново погледна Макфарлън.

— Значи отново търсиш метеорита Окаванго?

Макфарлън не отвърна нищо, но стисна по-здраво пистолета.

— Познавал си Масънкей по-добре от всекиго другиго. Необходима ми е помощта ти да завършим проекта му.

— И какъв точно е бил този проект? — попита Макфарлън.

— Боя се, че казах всичко, което мога да кажа за него.

— А аз се боя, че чух всичко, което исках да чуя. Единственият човек, комуто ще помогна оттук нататък, съм самият аз.

— И аз тъй подочух.

Макфарлън пристъпи бързо напред, ядът му отново кипна. Мъжът вдигна ръка в знак на примирие.

— Най-малкото, което можеш да сториш, е да ме изслушаш.

— Не съм чул още дори името ти и, честно казано, не ми се и иска. Благодаря, че ми донесе лошата новина. А сега защо не се върнеш във вертолета си и не вървиш по дяволите?

— Извинявай, че не се представих. Аз съм Палмър Лойд.

Макфарлън се засмя:

— Да бе, аз пък съм Бил Гейтс.

Но едрият мъж не се смееше, а само се усмихваше. Макфарлън се взря по-добре в лицето му, всъщност правеше това за първи път.

— Господи — рече шепнешком.

— Може би си чул, че строя нов музей.

Макфарлън поклати глава.

— Нестор за теб ли работеше?

— Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.

— Виж какво — каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. — Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.

— Хайде да поговорим за това на чаша пунш? — И без да изчака отговор той се настани край огъня — като бял човек, седна направо в праха — разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.

— Значи обичаш да търсиш метеорити? — попита Лойд.

— Има си и добрите страни.

— И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?

— Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. — Макфарлън клекна до него. — Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в който и да емузей. — Поколеба се. — Освен това няма да можеш да ми платиш онова, което ще заработя с Окаванго.

— И колко ще е това? — попита Лойд и сръбна от чашата.

— Четвърт милион. Най-малко.

Лойд кимна.

— При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.

Макфарлън се засмя дрезгаво.

— Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.