Чтение онлайн

— Не става дума за уредничество.

— Тогава за какво говорим?

— Сигурен съм, че би могъл да отгатнеш доста точно. Не мога да се впускам в подробности, докато не се уверя, че си се качил на борда. — Отпи от пунша си. — Направи го заради стария си партньор.

— Старият ми бивш партньор.

Лойд въздъхна.

— Прав си. Знам всичко за теб и за Масънкей. Вината за това, че изгуби метеорита Торнарсук по такъв начин не е изцяло твоя. Ако трябва да бъде обвиняван някой, то това са бюрократите от Нюйоркския музей за естествена история.

— Защо не се откажеш? Това не ме интересува.

— Нека ти кажа нещичко за заплащането. Като премия при подписването на договора ще платя онзи четвърт милион, който дължиш, и така ще те освободя от увисналите на врата ти кредитори. Ако проектът успее, ще получиш още четвърт милион. Ако не успее, поне ще започнеш отново без дългове. И в двата случая можеш да започнеш работа в моя музей като директор на отдела за планетарни науки — ако желаеш. Ще ти обзаведа великолепна лаборатория. Ще имаш секретарка, помощници в лабораторията, шестцифрена годишна заплата — и всичко останало.

Макфарлън отново се разсмя.

— Красота. И тъй, колко време ще продължи този проект?

— Шест месеца. Най-много.

Смехът на Макфарлън секна.

— Половин милион долара за шест месеца работа?

— Акоуспеем.

— Къде е уловката?

— Няма уловка.

— И защо точно аз?

— Защото си познавал Масънкей: дяволиите му, начина му на работа, мисленето му. Около онова, което е правел, витае голяма загадка и ти си човекът, който може да я разнищи. А освен това си един от най-добрите търсачи на метеорити в света. Притежаваш интуиция за тях. Някои твърдят, че си в състояние да ги подушваш.

— Не съм единственият.

Похвалата подразни Макфарлън: имаше привкуса на манипулиране.

В отговор Лойд протегна ръка с щръкнало напред кокалче на безименния му пръст. Когато се обърна към Макфарлън, на пръстена му просветна благородният метал.

— Съжалявам — отвърна Макфарлън. — Но целувам само пръстена на папата.

Лойд се разсмя.

— Погледни камъка — рече той.

Като се вгледа по-внимателно, Макфарлън забеляза, че пръстенът на Лойд се състоеше от скъпоценен камък с млечен цвят, вграден в тежко платинено легло. Разпозна го веднага.

— Хубав камък. Но би могъл да го купиш и на някоя разпродажба.

— Не ще и дума. В крайна сметка ти и Масънкей бяхте хората, които измъкнаха онези атакамски тектити от Чили.

— Точно така. И в резултат все още съм в списъка на най-търсените престъпници в онези части на света.

— Ще ти предложим съответната защита.

— Значи става дума за Чили, така ли? Е, добре познавам как изглеждат затворите им отвътре. Съжалявам.

Лойд не отговори веднага. Вдигна една пръчка, събра разпръснатите въглени и след това хвърли пръчката върху тях. Огънят изпука и разсея мрака. Върху всеки друг тази шапка „Тили“ би изглеждала малко глуповато, ала Лойд успяваше някакси да я носи без да става смешен.

— Ако знаеше какво планираме, д-р Макфарлън, щеше да се съгласиш да се заемеш и безплатно. Предлагам ти научната премия на века.

Макфарлън се изсмя и поклати глава.

— Аз приключих с науката. Времето, прекарано в прашните лаборатории и с музейните бюрократи, ми стига за цял живот.

Лойд въздъхна и се изправи.

— Е, изглежда съм си изгубил времето. Предполагам, че ще трябва да се обърнем към втория човек в списъка ни.

Макфарлън наостри уши.

— И кой ще е той?

— Хюго Брайтлинг с радост ще се заеме с това.

— Брайтлинг ли? Той не би намерил метеорит, дори ако го халоса по задника.

— Той откри метеорита Туле — отвърна Лойд и изтупа праха от бермудите си. Изгледа косо Макфарлън и додаде: — Който е по-голям от всички, намерени от теб.

— Но това е всичко,което е открил. И то благодарение единствено на късмета.

— Истината е, че за този проект ще се нуждая от късмет.

Лойд завинти капачката на термоса и го хвърли в праха в краката на Макфарлън.

— Ето, направи си празненство. А аз трябва да вървя.

Той закрачи към вертолета. Докато Макфарлън гледаше подире му, двигателят изрева и витлата се завъртяха по-бързо, заплющяха във въздуха и вдигнаха причудливи вихрушки прах, които се въртяха безразборно из цялата околност. Изведнъж му хрумна, че ако вертолетът отлети, той може би никога няма да узнае как бе загинал Масънкей, нито пък с какво се бе занимавал. Заинтригуван бе, въпреки усилията си да се сдържа. Огледа се набързо: видя разпръснатите очукани металотърсачи; жалкият малък лагер; ландшафтът отвъд — безрадостен, изгорен от слънцето.

Лойд се спря пред входния люк на вертолета.

— Направи го тогава един милион — извика Макфарлън към широкия гръб на мъжа.

Внимателно, сякаш да не събори шапката си, Лойд наведе глава и започна да се качва във вертолета.

— Последно — седемстотин и петдесет хиляди!

Последва нова пауза. След това Палмър Лойд бавно се обърна и лицето му разцъфна в широка усмивка.

Палмър Лойд обичаше множество редки и ценни неща, но едно от най-любимите му беше картината на Томас Коул „Слънчева утрин край река Хъдсън“. Като студент-стипендиант в Бостън, той често ходеше в Музея за изящни изкуства, прекосяваше галериите със сведен поглед, за да не се притъпи зрението му преди да е застанал пред разкошната картина.

Лойд обичаше да притежава нещата, които харесва, ала картината на Томас Коул не можеше да бъде придобита на никаква цена. Вместо нея купи следващата по красота гледка. И в онази слънчева утрин той седеше в офиса си в горната долина на Хъдсън и гледаше през прозореца, който рамкираше точно изобразената в произведението на Коул картина. Много красива тънка ивица светлина очертаваше далечния хоризонт; полята, прозиращи през вдигащата се мъгла, бяха изящно свежи и зелени. Планинският скат на предния план блещукаше, очертан от изгряващото слънце. Малко неща се бяха изменили в долината Клоув, откакто Коул бе нарисувал пейзажа си през 1827-а година и Лойд, посредством покупката на големи терени земя, се бе погрижил нищо повече да не се променя.