Чтение онлайн

Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше — може би за десети път — как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше — странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.

Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.

— Нещастник — изръмжа Д’Агоста. — Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.

Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.

— Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?

— Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.

— Как е умрял?

— Самоубийство.

Д’Агоста изсумтя.

— Няма ли други близки?

— Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.

— А сестрата?

— Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.

— Кое?

— Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?

— Какво?

— Поглежда към камерата.

— Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.

— Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.

Кейтлин Кид седеше в шофьорската седалка на нейния джип Тойота RAV4, крепейки сандвича си за закуска от метрото в една ръка и голяма чаша черно кафе в другата. Беше забола нос в списание „Венити Феър“, което лежеше подпряно на волана. Отвън сутрешният натоварен трафик по Уест 79-а стрийт бучеше с вой на клаксони и рев на двигатели в изнервящо остинато 1 .

Полицейското радио, сложено на таблото, пропука и Кейтлин погледна към него веднага.

— … 2527, обади се на 10–50 на ъгъла на Сто и осемнайсета и Трета…

Интересът й изчезна така бързо, както бързо пламна. Тя отхапа нова хапка от сандвича и прелисти страницата на списанието с върха на свободния си пръст.

Като репортер, отразяващ престъпленията в Манхатън, Кейтлин трябваше да прекарва много време в колата си. Престъпленията често се случваха на отдалечени ъгълчета на острова и ако човек познаваше пътя наоколо, можеше да избегне с колата си надземната част на метрото или воя на такситата. А радиото на полицейски честоти й помагаше в това да е сигурна, че е на пътя на най-интересните истории. Една голяма сензация — на това се надяваше тя. Една наистина голяма журналистическа сензация.

На седалката до нея клетъчният й телефон се обади. Тя го взе и го прилепи между брадичката и рамото си, изпълнявайки тройно жонглиране, включващо сандвич, телефон и кафе.

— Кид.

— Кейтлин, къде си?

Тя позна гласа. Лари Басингтън, писач на некролози в „Уест Сайдър“, ежедневно излизащ таблоид, в който те двамата работеха. Вечно се натъкваше на нея. Беше се съгласила да му позволи да й купи обяда, главно защото беше малко притеснена с финансите, а пари щеше да получи едва в края на седмицата.

— На терена — каза Кид.

— Толкова рано?

— Получавам най-страхотните обаждания на разсъмване. Точно тогава откриват труповете.

— Не знам защо толкова се натягаш — „Уест Сайдър“ не ти е „Дейли Нюз“. Хей, не забравяй…

— Изчакай една секунда. — Кид отново насочи вниманието си към полицейското радио.

— … Управлението до 3133, докладва за 10–53 на Бродуей 1579, моля отговорете.

— 3133 до Управлението, 10-4…

Тя го изключи и се върна на телефона.

— Извинявай. Какво казваше?

— Казвах да не забравиш за срещата ни.

— Това не е среща. Обяде.

— Позволи ми да си помечтая, окей? Къде искаш да отидем?

— Ти черпиш, ти ще решиш.

Пауза.

— Какво ще кажеш за виетнамския на Трийсет и втора?

— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря. Ядох там вчера и съжалявах цял следобед.

— Добре, ами в „Алфредос“?

Кид отново се заслуша в полицейското радио.

— … Съобщение, съобщение, тук 7477, относно убийство 10–29, обърнете внимание, че жертвата Смитбак, Уилям, е в момента на път за Патологията за аутопсия. Шефът напусна местопрестъплението.

— 10–4, 7477…

Тя едва не изпусна кафето си.

— По дяволите! Чу ли това?

— Какво да съм чул?

— Предава се по полицейския радиоканал. Имало е убийство. А аз познавам жертвата — Бил Смитбак. Това е онзи тип, който пише за „Таймс“ — срещнах го на конференцията на журналистите в Колумбия миналия месец.

— Откъде знаеш, че е същият?

— Колко души от тези, които познаваш, са с името Смитбак? Виж, Лари, трябва да тръгвам…

— Гледай ти, жалко за него. Ами сега… за обяда…