Тютюневият човек

Желанието ми да сканирам и да покажа в интернет „Тютюневият човек“ на Богомил Райнов е отдавнашно. Но дълго се колебаех — трябва ли да го правя?

Къде са творбите на доскорошните литературни генерали? Някой да е чел напоследък Орлин Василев? Или Ст. Ц. Даскалов? Потърсете в интернет академика Николай Хайтов — на негово име има улица, читалище, включен е в учебните програми, а той с възхитителна енергия се саморекламираше до последните си години. И ще се окаже, че е по-лесно да намерите готови „училищни теми“ за Николай Хайтов, отколкото някакви негови произведения.

Всички тези хора отиват там, където им е мястото — в забравата. Защото ние в забравянето сме много чевръсти.

Трябва ли тогава да възвръщаме към живот някакъв друг палеонтологичен екземпляр?

Според Владимир Войнович социалистическият реализъм е възпяване на началството в достъпна за него форма — Если враг не сдается… (Заметки о социалистическом реализме). Така липсата на собствено достойнство е задължителна добродетел за всеки истински социалистически реалист.

Но Богомил Райнов отива още по-далеч — той, изглежда, изпитва удоволствие да ни разказва за падението си. А това го превръща в особено интересен източник: оказва се, например, че от произведенията на Богомил Райнов ние можем да научим повече за начините на ограбване на българския народ чрез фалшиви фирми в чужбина, отколкото по старателно прочистените официални документи. От Богомил Райнов ние можем да получим ясна представа какво е струвало на нас и на нашите родители увлечението на Людмила Живкова по изкуствата и как са създадени сегашните „частни колекции“, и пр., и пр. Просто трябва да се чете умно, след като се опознае добре явлението, наречено „социалистически творец“.

Така че — четете! Това не е художествено произведение и естетическа наслада надали ще усетите. Но това е исторически източник и трябва да се запази и да се познава.

Текстът е възпроизведен по изданието Богомил Райнов. Този странен занаят. Елегия за мъртвите дни. Третият път. Български писател, София, 1978. „Тютюневият човек“ е първата част от „Елегия за мъртвите дни“ (стр. 325–371).

Александър Иванов

януари 2007

Тези редове не са написани с претенцията да определят стойността и художествените особености на едно дело, останало все още неизследвано и неоценено. Читателят няма да намери тук и хронологията на обичайните биографични данни, понеже това не е животоописание. Не бих желал да пиша за епизоди, научени като сведения от втора ръка, нито да давам оценки, които могат да бъдат приети за израз на синовно пристрастие.

Всъщност, що се отнася до пристрастието, струва ми се, че роднинските връзки не винаги се проявяват в сферата на идеите в оная инстинктивна привързаност, характерна по-скоро за битовите отношения. Известно е дори, че никой не може да мине за пророк в семейството си и че когато познаваш съвсем отблизо един човек, рядко си склонен да го поставяш на тържествения пиедестал, на който той се намира в представата на своите почитатели. Към това банално положение следва да се прибави и фактът, че макар да растях в средата на бащините си приятели и на бащините си книги, неусетно възприех възгледи, твърде чужди на някои негови разбирания. Тия различия, придружени от съответната доза младежка самонадеяност, понякога са пораждали у мене пренебрежение към част от творчеството на Стария. Така че, ако е имало пристрастие, то съвсем не е било в негова полза. И трябваше да минат години, за да разбера, че дори много от ония схващания, които ме отличаваха от баща ми, аз в значителна степен ги дължах пак на баща си.

Това нещо, както и редица други по-важни неща трудно могат да се разберат от онзи, които не знае какво представляваше като човек Николай Райнов. И затова ми се иска да посветя следващите редове именно на човека, такъв, какъвто съм го познавал и какъвто съм го запомнил.

В най-ранните ми детски спомени обитава един строг мъж, висок и слаб, с мургаво тютюнево лице, облечен в дочена престилка с тютюнев цвят и хванал димящата цигара между пожълтелите си от тютюна пръсти. Един тютюнев човек, наведен от заран до вечер над бюрото и зает с писане.

— Деца, по-тихо! Баща ви работи — предупреждаваше полугласно мама, когато почнехме да се боричкаме с брат ми.

Предупреждението беше почти излишно. Живеехме в едно-единствено малко помещение, служещо едновременно за спалия, кабинет и детска стая, но баща ми не се безпокоеше от шума и суетнята, защото когато пишеше, просто не чуваше и не виждаше това, което ставаше наоколо му.

Много по-късно забелязах, че тютюневият мъж съвсем не бе висок на ръст и че изразът на строгост върху лицето му е само отпечатък на една постоянна съсредоточеност. Изобщо представите ми за тоя човек неведнъж се изменяха с течение на годините. Единствено непроменено остана впечатлението за тая постоянна, всекидневна, вглъбена работа на мъжа, наведен над бюрото и нижещ равномерно върху хартията дума след дума и ред подир ред с молива или с вечното лилаво мастило. Той не се разхождаше из стаята. не се обтягаше на леглото и не остреше без нужда молива в очакване да събере мислите си. Той садеше като закован до масата, облечен в дочената си престилка, и правеше книга, така както други правят сечива или мебели. В случаи, че нямаше кой да го извика за обяд, денят минаваше и без обяд. Всъщност мъжът едва ли би забелязал и това, че денят е минал, ако по силата на природния закон не възникваше необходимост да се запали лампата.

В моя детски ум представата за баща ми бе тъй тясно свързана с представата за писането, че роднините се забавляваха да ме питат:

— Какво прави татко ти?

Защото знаеха, че неизменно ще отговоря:

— Пише и трие с гумата.

Ако разговорът ставаше в присъствието на баща ми, по навъсеното му лице минаваше нещо като усмивка и той забелязваше:

— Ти съвсем ме орезили с тая гума бе, сине. Хората ще помислят, че половината ми ден отива в правене на грешки, а другата половина в поправки.

И после, след къса пауза, добавяше:

— То, аслъ, не е лъжа. Така си е.

И отново се навеждаше над ръкописа. Дали беше наистина така, или не — това аз не можех да узная нито в онова време, когато още не се и запитвах какво точно пише баща ми, нито по-късно, когато вече бях прочел книгите му. Трябваше да минат години и сам да започна да пиша, за да проумея смисъла на репликата, за да разбера, че само в борбата с досадните грешки на езика и на мисълта и в упоритото ми поправяне наново и наново се ражда малкото художествена истина, до коя го сме годни да се доберем.

Името на Николай Райнов беше едно от популярните имена в литературата между двете воини. Затова дълго преди да бях си съставил собствено мнение за делото на тоя човек, почнах да се сблъсквам с мнението на околните. И сблъскванията бяха обикновено от такъв характер, че рядко минаваха без сътресения, поне що се отнася до мене.

— Твоят баща е голям човек — казваха ми близки и познати. — Така че внимавай, защото да си син на голям човек, не е лесно.

Други развиваха по-нататък същата мисъл и деликатно отбелязваха, че от децата на големите хора по правило никога нищо не излиза.