Чтение онлайн

— Сър? — обади се най-младият участник в екипа.

Беше някъде около трийсет, но дългата несресана коса и момчешката физиономия го правеха да изглежда доста по-млад. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу като сновящ между етажите асансьор.

— Слушам те, Ейвъри — уморено разтърка слепоочията си Бънтинг и схруска няколко парченца чипс, които извади от отворения пакет пред себе си. — Но говори по същество, ако обичаш. Вероятно виждаш, че съм малко притеснен.

— Шарма е „петица“ до мозъка на костите си, сър. Губи самообладание, само когато се изправи срещу Стената. — Младежът стрелна с поглед мониторите, които следяха жизнените функции и мозъчната дейност на мъжа зад огледалото. — Неговата тета-активност удря в тавана. Класически пример за претоварване с информация. Започна една минута след като усилихме докрай дебита на Стената.

— Виждам — каза Бънтинг и посочи Шарма, който се беше свил на пода и неудържимо ридаеше. — Но нима това е резултатът, който можем да очакваме от една истинска „петица“? Как е възможно?

— Причината е огромното количество информация, която го залива — отвърна Ейвъри. — Десет хиляди часа видео, сто хиляди доклада, четири милиона регистрирани инцидента. Само ежедневната снимкова информация от спътниците възлиза на стотици терабайти, и то след нейното филтриране. Уловените сигнали, изискващи вниманието на разузнаването, възлизат на хиляди часове. Само радиообменът по различните бойни полета е в състояние да запълни хиляда телефонни указателя. Той тече всяка секунда от денонощието, пристигащ от милион различни източници. Сравнен с него, обемът на информацията отпреди двайсет години прилича на струйка вода, която трябва да напълни един милион океани с обема на Тихия… За последния Анализатор по необходимост намалявахме значително потока данни.

— Какво по-точно искаш да ми кажеш, Ейвъри? — обърна се да го погледне Бънтинг.

Младежът нервно си пое дъх. Имаше вид на човек, който вече е скочил във водата и едва сега си дава сметка, че може да се удави.

— Може би докосваме границите на човешкия ум.

Бънтинг бавно огледа останалите. Никой не отвърна на погледа му. От потните им лица сякаш изтичаше електрическо напрежение.

— Няма нищо по-могъщо от напълно натовареният човешки мозък — промълви преднамерено спокойно той. — Самият аз не бих издържал дори десет секунди срещу Стената, защото използвам около единайсет процента от капацитета на сивите си клетки. Това е всичко, на което съм способен. Но един агент със статут Е-пет би трябвало да изглежда като Айнщайн, сравнен с мозъка на зародиш. С него не може да се сравнява дори суперкомпютърът „Крей“, защото той практически е квантов генератор от плът и кръв. Може да оперира линейно, пространствено, геометрично и във всички други измерения, които са ни необходими. Той е най-съвършената машина за анализи.

— Разбирам, сър. Но…

— Това е доказано от всички изследвания, които сме завършили до този момент — повиши глас Бънтинг. — Това е Евангелието, върху което се крепи всичко, което правим. И още нещо, което има решаващо значение: то е основното ни задължение по един договор за два и половина милиарда долара, от което зависи цялото бъдеще на разузнавателната общност. Заявил съм това както пред президента на САЩ, така и пред всички останали надолу по веригата. Но ти ми казваш, че не е истина, така ли?

— Само Вселената е способна на вечна експанзия — отвърна Ейвъри, който очевидно нямаше намерение да отстъпи. — Всичко останало си има своите граници. — Той посочи сгърчения човек зад стъклото. — Може би точно това наблюдаваме в момента. Абсолютната граница.

— Ако това, което казваш, е вярно, значи сме прецакани — мрачно отвърна Бънтинг. — Заедно с целия цивилизован свят. Превръщаме се в нищожества. В история. Лошите побеждават. Да си вървим у дома и да чакаме Армагедон. Ура за мръсниците талибани и за Ал Кайда. Гейм, сет, мач. Те печелят.

— Разбирам притесненията ви, сър. Но не бива да игнорираме очевидното.

— В такъв случай ми намери една „шестица“! Шестия в поредицата! Ниво шест!

— Няма такова нещо, сър! — смаяно го изгледа младежът.

— Глупости! Точно така си мислехме, когато търсехме двойки и петици.

— Но…

— Намери ми шестия и толкова! — отсече Бънтинг. — Не признавам никакви извинения, Ейвъри! Просто ми го намери!

— Слушам, сър — отвърна Адамовата ябълка.

— А какво ще правим с Шарма? — попита по-възрастният мъж.

Бънтинг се обърна да погледне ридаещия Анализатор.

— Започнете процедурите по освобождаване. Дайте му да подпише обичайните документи и го предупредете, че ако си отвори устата, ще бъде обвинен в предателство и ще прекара остатъка от живота си в някой федерален затвор.

След тези думи се обърна и напусна стаята. Каскадата от образи най-сетне прекъсна и мониторите потъмняха.

Сохан Шарма беше изведен навън и натоварен в паркирания отпред ван. Вътре го очакваха трима мъже. Единият от тях уви едната си ръка около врата му, а другата се стегна върху главата му. После яките лапи направиха рязко движение в противоположни посоки и Шарма се свлече на пода с пречупен врат.

Ванът потегли с тялото на чистата Е-петица, чийто мозък вече не ставаше за нищо.

Девет месеца по-късно

Малкият реактивен самолет докосна пистата в Портланд, щата Мейн, подскочи във въздуха и тежко се стовари на бетона. Беше ясно, че дори младият пилот се чуди дали ще може да удържи 25-тонната машина. В опит да изпревари бързо настъпващата буря той направи заход за кацане по много по-стръмна траектория и с далеч по-висока скорост от онова, което препоръчваше наръчникът за управление. Вятърът беше част от настъпващия студен фронт и бе наистина буреносен, принуждавайки крилете да се клатят като някакво странно махало. Помощник-пилотът беше предупредил пътниците, че кацането ще бъде по-неприятно от обикновено.

И се оказа прав.

При втория опит задният колесник успя да остане на пистата, а миг по-късно същото направи и водещото колело под носа, макар и с цената на пронизително свирене на гумите. Стръмното спускане накара повечето от петдесетимата пътници да се вкопчат в страничните облегалки с побелели от напрежение пръсти, да прошепнат по някоя и друга молитва, а дори и да измъкнат книжните торбички от облегалките пред себе си. Самолетът рязко снижи скоростта си в мига, в който се задействаха спирачките и двигателите преминаха в режим „реверс“. Това предизвика колективна въздишка на облекчение в салона за пътници.

Един от тях обаче се събуди едва когато самолетът се насочи към малкия терминал. Високата тъмнокоса жена до него беше извърнала глава към прозорчето и сякаш изобщо не забелязваше нито рязкото снижаване, нито опасното приземяване.

Пилотът спря пред терминала и изключи двата турбодвигателя, производство на „Дженеръл Илектрик“.

Шон Кинг и Мишел Максуел се надигнаха, свалиха саковете си от багажника над седалките и се присъединиха към останалите пътници, които се точеха по тясната пътека.