Хайдамаци
Шрифт:
Кобзарят (пее):
«Лети орел, лети гордо,
лети под небето;
върви Максим, върви тато
през гори, полета.
Ой, лети орел, след него
летят рой орлета;
върви Максим, върви тато,
след него — момчета.
Запорожците това са,
децата му млади.
И той мисли, що да правят:
нож ли да извади,
гопак буен ли да друснат —
свят да залюлеят,
или с песен те бедата
лиха да разсмеят...
Те ракията не с чаши,
а с черпаци пият,
враговете отвисоко
те секат и бият...
Ей такъв е атаманът,
орелът такъв е.
Във езда, гуляи, битки —
вредом Максим пръв е.
Дом едничък е за него
тъмната дъбрава.
Степ и море — туй е пътя
към злато и слава.
Треперете, вражи ляхи,
бягайте далече:
Железняк по Черния път
се задава вече.»
Запорожецът. Е, това се казва песен! Нищо не можеш да кажеш — и хубаво, и истина. Честна дума, хубаво. Благодарим, благодарим.
Хайдамакът. Аз нещо не можах да разбера — какво там нещо за хайдамаците пя?
Запорожецът. Ама си загубен, а. Ето какво — да треперят вражите ляхи и да бягат надалече, че по Черния път се задава Железняк с хайдамаците и лошо им пише на проклетите кучета, ще ги колят...
Хайдамакът. И ще ги мъчат, и ще ги бесят! Добре, честна дума, добре! Виж, това е вярно. Честна дума, щях да ти дам жълтица, ако не бях я пропил вчера. Ама що си е попово, то си е готово. Потърпи малко, утре ще ти дам. Изкарай там още една за хайдамаците.
Кобзарят. Парата мене много-много не ме съблазнява. Като има кой да слуша, ще пея, доде не предрезгавея. А па като предрезгавея — две-три чашки от светата водица, и почвам отново. Слушайте, честни хора!
«Нощували хайдамаци
на горска поляна,
край тях тихо конете им
пасли оседлани.
Нощували пановете
в кръчмите еврейски,
напили се, захъркали, па...»
Всички. Тихо! Май че бият камбани. Чувате ли?... Ето...
«Бият, бият камбаните» —
понесе се бърже.
«Ха вървете на молебен,
след туй ще довърша.»
Пръснаха се. Шум и глъчка
изпълни горите.
Вдигнаха те, понесоха
на рамо колите.
А слепецът влах отново
подир тях запява:
«Нощували хайдамаци
в зелена дъбрава.»
Препъва се, забърква се,
не излиза нещо...
«Давай друга, старче божи!» —
викат му горещо
хайдамаците и носят
на плещи колите.
«Добре, момци. Ха сега де,
орли със орлите, да ви видим!»
Ех, земята
родна се затресе —
заиграха те. А влахът
пей ли — пее песен:
«Ей, хоп, крак до крак.
Моми вика млад казак:
«Ела, Гандзя, да те помилувам,
ела, Гандзя, да те поцелувам,
па да идем с теб при попа
с молитва гореща;
нямам жито, нито снопи,
не ще варим леща.»
Ожени се, затъгува —
няма нищо, зле е.
Растат деца под черджето,
а казакът пее;
«В къщи нищо, три-ри-ри,
в избата пак три-ри-ри,
карай, жено, вари
три-ри-ри, три-ри-ри!»
«Добре, добре! Карай, карай!» —
хайдамаците крещят.
«Хоп, троп! Скачай живо!
Ляхите сварили пиво,
ний ще ги гощаваме,
пиво ще им даваме,
а пък щом ги угостим —
към жените ще търчим...
Ой, хоп, крак до крак.»
Пани вика млад казак:
«Пани, пиле мое,
пани, съдбо моя!
Не срами се, дай ръчичка
да се поразходим,
нека всички да треперят,
ние ще побродим,
ний ще си попеем,
ще си поживеем,
пани, пиле мое!
Пани, съдбо моя!»
«Давай, карай! И-ха-ха!»
«Ех, да беше, ех, да бе — крак до крак!
Ех, да беше запорожки казак!
Ех, казак, ама млад, с хубав лик,
па да тръгна с него аз по село,
че не искам да се свързвам —
прости Боже — със старик.
Ех, да беше, ех, да бе...»
«Ей, тихо там! Какво крещите?
А ти, старик, не те е срам,
наместо да се молиш, сам
безчинстваш!» — вика им сърдито
самият атаман. Набързо
оглеждат се и виждат — храм,
тук дякон пей, попове там
кадилници размахват, ръсят.
Замлъкват те. Между колите
поповете вървят — така
с хоругви ходят на Великден —
и казват, с китката в ръка:
«Молете се, молете Бога! —
в ред край светия Чигирин
ще се изправи властно, строго
небесният ни властелин.
А вий Украйна защитете,
не допускайте зверове
да я разкъсат. В боеве
за нашта майчица вървете!
От Конашевич и до днеска
пожарът не угасва, мрат
вред братя и се мятат в треска,
и във занданите лежат...
Навред некръстени растат
децата ни. Ами момите!, »
Украинската красота
у ляха вехне, с непокрита
коса тя ходи по света,
опозорена... А казакът
не иска своята сестра
от робство да спаси. Той чака.
Не се срамува той — о, срам! —