Чтение онлайн

Постелката на одъра е отвратително мръсна и пропита с дълго наслояван мирис на човешка пот. Лежа по гръб, за да бъде носът ми по-далече от вонящия парцал, и се мъча да не мисля за това, което ме чака. Премислил съм вече всички възможности и съм решил как да действувам при всяка една от тия възможности, значи, свършил съм си работата. Оттук нататък мисленето не е за препоръчване, защото само изморява. Всяко ненужно повторение само изморява. Също както обвиненията на моя съквартирант.

„Ставай!“

Гласът идва нейде от много далече и аз не му обръщам внимание.

„Ставай!“

Този път гласът е по-ясен и по-осезаем. Усещам го не само като звук, но и като ритник в хълбока. Значи, познал съм. Едва успях да се унеса, и те вече ме будят.

Отварям очи. Часовоят ме блъска с тежката си обувка. До него е изправен един от вечните ми разпитвачи.

„Ставай, глух ли си!“

Стаята, в която ме въвеждат, е същата, дето ме бе приел бузестият, но сега бузестия го няма. Вместо него до тъмния прозорец с гръб към вратата е изправен строен мъж с посивели коси и безупречно скроен сив костюм. Хората, които са ме въвели, излизат и затварят вратата. Сивокосият продължава да се взира през прозореца още няколко секунди, сякаш не е усетил присъствието ми, после бавно се извръща и ме оглежда с любопитство:

— Господин Емил Бобев?

Кимам леко учуден от титлата „господин“. Досега тук никой не ме е наричал господин.

— Моето име е Дъглас. Полковник Дъглас — обяснява мъжът в сиво.

Кимам повторно, като чакам продължението.

Продължението се явява под формата на пакетче „Филип Морис“.

— Пушите ли?

Кимам за трети път, поемам цигарата, запалвам и за всеки случай се опирам на ръба на бюрото.

— Седнете де!

Сядам на стола, същия, на който бях седнал и одеве. Сивокосият сяда на свой ред, но не на креслото, а на края на бюрото, поема дълбоко дима от папиросата си и отново ме поглежда внимателно с безцветните си очи. У него всичко изглежда безцветно, сякаш от прекалено миене: сламеноруси вежди, бледи, почти бели устни, светлосиви очи.

— Превратности, нали?

Той говори правилно български, но акцентът му е ужасен.

— Тоест? — питам предпазливо аз.

— Тоест търсехте свободата, а намерихте затвора! — отвръща мъжът в сиво и ненадейно се разсмива с пълен глас, прекалено звучен за такъв безцветен човек.

— Горе-долу така стана — промърморвам, унесен в приятното замайване на никотиновата мъгла.

— Нашият живот, господин Бобев, е верига от превратности — произнася нравоучително сивокосият, като престава да се смее.

Мълча и пуша, все тъй унесен в никотиновата мъгла.

— Значи, въпросът е да имаме търпение, за да можем да дочакаме следващата превратност, която може да се окаже по-приятна от настоящата.

Човекът разсъждава банално, но логично, така че не виждам причини да го прекъсвам. Той обаче, изглежда, държи на това да ме привлече като събеседник в разговора.

— Бихте ли ми разказали за досегашните превратности във вашия живот така, спокойно и искрено, като на приятел…

— Пак ли? — поглеждам го аз страдалчески.

Сивокосият вдига безцветните си вежди, сякаш изненадан от подобна реакция. Това увеличава раздразнението ми.

— Чувайте, господин Дъглас: вие говорите за превратности, но тук не се касае до превратности, а до най-очебийно тъпоумие. Тия глупаци, които в продължение на шест месеца по три пъти на ден ме разпитват, още не могат да разберат, че аз не съм никакъв агент на българското разузнаване. Казах им всичко, чак до майчиното си мляко, но тия идиоти…

— Шшт! — слага заговорнически пръст на устните си мъжът в сиво и поглежда предпазливо към стената зад бюрото, сякаш вижда през нея притаения в съседство подслушвач.

— Пет пари не давам — извиквам аз нервно. — Нека слушат, ако щат. Нека чуят, че са идиоти…

— Дааа… — произнася неопределено полковникът. — А какво бихте казали, ако продължим нашия разговор при една по-подходяща обстановка? Една уютна обстановка, която би ви позволила да се успокоите и отпуснете…

— Престанал съм да вярвам в чудеса — отвръщам безучастно. — Престанал съм да вярвам в каквото и да било.

— Аз ще ви възвърна вярата — казва ободрително сивокосият и става от бюрото. — Вие имате приятели, господин Бобев. Приятели, за които дори не подозирате.

Заведението тъне в розов полумрак. От ъгъла на оркестъра долитат протяжните стонове на блус. Върху матовото млечно сияние на дансинга се носят сенките на танцуващи двойки. Аз седя до малка масичка и гледам през дима на цигарата си лицето на сивокосия, чиито очертания се различават и менят, сякаш отражения в ручей.

Замайването ми не се дължи на трите чаши шампанско, нито на десетината цигари, а на промяната, настъпила тъй внезапно, че я усетих като удар в носа. Превратности, както казва господин полковникът.

Всичко през последните три часа стана тъй бързо, че впечатленията са се запечатали в паметта ми не последователно, а в някаква бъркотия, като снимки, нащракани от неопитен фотограф една връз друга. Движението на шевролета с резки завои и стремително натискане на газта, прелитането на вечерни панорами от непознати улици, уверената ръка върху волана и откъслечните реплики, произнасяни с протяжен акцент: „Вие сте много строг към нашите гръцки домакини… Техните методи са може би малко грубички, но ефикасни… Недоверчивостта, господин Бобев, е качество, заслужаващо уважение…“

Луксозно бяло стълбище. Асансьор с огледала. И отново гласът на Дъглас: „Сега ще ви върнем човешкия образ… Аз обичам да разговарям с равностойни партньори.“ Вътрешността на богаташки апартамент. Бюфет с разноцветни бутилки. Шум на течаща вода, идващ вероятно от банята. И отново гласът на Дъглас: „Малко уиски?… Наздраве… А сега вземете една вана и се избръснете.“

Водата в снежнобялата вана почернява при първия сапун. „Всъщност аз съм отчасти в течение на одисеята ви — говори Дъглас, облегнат на вратата. — Затова и реших да се намеся във ваша полза. Впрочем защо ви уволниха като редактор от Радиото?“