Бяла смърт

Западно от Британските острови, 1515 г.

Диего Агирес се събуди от неспокойната си дрямка. Имаше чувството, че по лицето му е пробягал плъх. Широкото му чело бе плувнало в студена пот, сърцето блъскаше бясно в гърдите му, безформен ужас го захапа жадно в червата. Заслуша се в приглушеното хъркане на спящия екипаж, долови тихия плясък на разбиващите се в дървения корпус вълнички. Като че ли всичко бе на мястото си. Въпреки това не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нейде из сенките се спотайва някаква невидима заплаха.

Стана, наметна дебело вълнено одеяло около яките си рамене и изкачи стълбите до обгърнатата от мъгла палуба. Под приглушената светлина на луната масивната каравела проблясваше, сякаш бе направена от паяжина. Агирес тръгна към човека, сгушил се до жълтия пламък на фенера.

— Добър вечер, капитане — поздрави мъжът.

Агирес със задоволство отбеляза, че вахтеният е буден и си отваря очите на четири.

— Добър вечер — отвърна той. — Всичко наред ли е?

— Да, господине. Само дето все още няма никакъв вятър.

Агирес погледна нагоре към призрачните мачти и платна.

— Ще дойде. Надушвам го.

— Щом казвате, капитане — отвърна мъжът; едва потисна прозявката си.

— Слез да подремнеш. Ще те сменя.

— Още е рано. Смяната ми свършва след още едно обръщане на стъклото.

Капитанът взе пясъчния часовник до фенера и го обърна.

— Готово. Вечее време.

Мъжът измърмори някаква благодарност и се затътри към спалното, а капитанът застана на пост на високата, четвъртита като кула на замък кърма. Обърна се на юг и се загледа в мъглата — издигаше се като пара над гладкото като огледало море.

В зори все още бе на поста си. Черните му като маслини очи смъдяха от умора. Одеялото бе натежало от влагата. С типичната си упоритост Агирес обаче пренебрегваше несгодите и крачеше напред-назад като затворен в клетка тигър.

Капитанът бе от жителите на суровите планини между Испания и Франция и допълнително изострените му от морето инстинкти не биваше да се подценяват с лека ръка. Баските бяха най-добрите моряци на света и мъже като Агирес редовно пътуваха по места, пълни според по-боязливите мореплаватели с морски чудовища и огромни водовъртежи. Подобно на повечето си сънародници, той имаше вежди като гъсталак, големи щръкнали уши, дълъг прав нос и брадичка като планински рид. Столетия по-късно учените щяха да предположат, че баските с техните груби масивни черти са преки потомци на кроманьонците.

Екипажът се появи с прозевки и протягания в сивата светлина преди зазоряване и всеки се залови със задълженията си. Капитанът отказа предложенията да го сменят. Постоянството му бе възнаградено късно сутринта. Кръвясалите му очи уловиха трептящата светлина през матовото було на мъглата. Бързият нервен проблясък продължи само миг, но бе достатъчен, за да изпълни Агирес със странната комбинация между облекчение и ужас.

С разтупкано сърце, Агирес вдигна месинговия далекоглед, който висеше на врата му, рязко го разгъна на пълна дължина и примижа в окуляра. Отначало виждаше само неясен сив кръг на мястото, където мъглата се сливаше с морето. Избърса очи с ръкав, примигна и отново вдигна далекогледа. Отново не видя нищо. Може би просто светлината си бе изиграла шега.

И тогава долови движението. Остър нос разкъса мъглата като проучващ клюн на хищна птица. След малко се появи целият кораб. Тънкият черен корпус се стрелна напред, забави за няколко секунди, след това отново рязко набра скорост. Незабавно го последваха два други кораба — носеха се по гладката повърхност като огромни водни насекоми. Агирес изруга.

Бойни галери.

Слънчевите лъчи се отразяваха от мокрите весла, които се потапяха във водата в механичен ритъм. С всяко загребване дългите тънки галери бързо стопяваха разстоянието до платнохода.

Капитанът спокойно измери бързо приближаващите кораби от носа до кърмата, преценяваше изчистените им функционални очертания с окото на опитен корабостроител. Същински морски хрътки, способни бързо да развиват огромна скорост, бойните галери на венецианците намираха топъл прием в доста европейски страни.

Всяка галера се задвижваше от сто и петдесет гребла — три реда по двадесет и пет от всяка страна. Ниският равен корпус придаваше на галерите изпреварил времето си аеродинамичен вид. Задната част грациозно се извиваше нагоре, към капитанската каюта над кърмата. Носът бе издължен, макар вече да не служеше за таран, както в миналото. Предната част на палубата бе превърната в артилерийска платформа.

На единствената мачта в задната част на всяка галера висеше малко триъгълно платно, но скоростта и маневреността на галерите се дължеше на човешките мускули. Испанската наказателна система осигуряваше постоянен поток гребци, осъдени да умрат, докато дърпат тежките, дълги по тридесет стъпки весла. Тясната пътека corsia, минаваща от носа до кърмата, бе царството на сурови мъже, подтикващи гребците към работа с камшици и крясъци.

Агирес знаеше, че насочената срещу кораба му огнева мощ е огромна. Галерите бяха почти два пъти по-големи от неговата дълга осемдесет стъпки дундеста каравела. Обикновено на борда си всеки от тези съдове имаше по петдесет гладкоцевни аркебузи. Най-тежкото оръжие — издигнатото под висок ъгъл оръдие от лято желязо, наречено бомбарда — бе монтирано на артилерийската платформа на носа. Бе разположено в дясната част — атавизъм от времето, когато основният прийом в морския бой бил да вземеш противника на таран.

Докато галерата бе наследник на здравия гръцки кораб, откарал Одисей от острова на Цирцея до циклопа, каравелата бе полъхът на бъдещето. Бърз и маневрен, този наглед тежък кораб можеше да стигне до всяко море на Земята. Каравелата бе съчетание от южняшки такелаж, здрава дъсчена конструкция от севера и закрепен на шарнир рул. Лесните за използване триъгълни платна, заети от арабите, правеха каравелата много по-добра от всеки друг платноход, особено когато имаше попътен вятър.

За съжаление на Агирес, тези тъй чудесни с простотата и ефективността си платна сега висяха безжизнени на двете мачти. При липсата на вятър, който да ги изпълва, те бяха просто ненужни парчета плат. Попадналата в безветрие каравела не можеше да помръдне.

Агирес погледна безжизнените платна и прокле наговорилите се срещу него стихии. Наруга се за късогледата си арогантност, която го бе накарала да загърби инстинктивното си желание да стои далеч от брега. Със своите ниски бордове галерите не бяха предвидени за плаване в открито море и щеше да им е трудно да последват каравелата. Но той се бе приближил към сушата, защото пътят бе по-пряк. При подходящ вятър корабът му можеше да изпревари всеки друг съд. Никога не бе предполагал, че ще попадне в такова мъртво безветрие. Нито пък очакваше, че галерите ще го открият тъй лесно.