Чтение онлайн

Бъстър действаше много по-бързо. Щом стигна до гората, побегна, без да се обръща. Като гледаше слънцето, той се движеше право на юг половин час. Гората не беше гъста; храстите бяха редки и не го забавяха. Мина край хранилка за елени и скоро намери пътечка, която водеше на югозапад.

В левия джоб на панталона му имаше две хиляди долара в брой, дадени му от Фин Ярбър. В другия му джоб беше картата, която Бийч му беше нарисувал на ръка. А в задния му джоб пък имаше писмо до човек на име Ал Кониърс в „Чеви Чейс“, Мериленд. И трите бяха важни, но Братята бяха наблегнали най-вече на важността на писмото.

След един час Бъстър спря, за да си почине и да се ослуша. Първата му цел беше магистрала 30. Тя водеше от изток на запад и Бийч предполагаше, че момчето ще я намери за два часа. Бъстър не чу нищо обезпокоително и продължи да тича.

Трябваше да побърза. Имаше някаква вероятност отсъствието му да бъде забелязано малко след обяд, когато пазачите понякога обикаляха за рутинна проверка. Ако на някой от тях му хрумнеше да потърси Бъстър, можеха да последват и други въпроси. След като бяха наблюдавали пазачите две седмици, нито Бъстър, нито някой от Братята смятаха, че това е вероятно.

Значи му оставаха поне четири часа. А може би и много повече, защото работният му ден свършваше в пет часа, когато той предаваше машината за плевене. Като не се появеше, щяха да започнат да го търсят из затвора. Това щеше да им отнеме два часа, след което щяха да уведомят местната полиция, че още един затворник е избягал от Тръмбъл. Бегълците никога не бяха въоръжени и опасни и никой не се притесняваше особено много. Нямаше хайки. Нямаше хрътки. Никакви хеликоптери не обикаляха над горите. Местният шериф и неговите заместници патрулираха по главните пътища и предупреждаваха гражданите да заключват вратите си.

Името на беглеца се въвеждаше в националните компютри. Полицията следеше дома му и наблюдаваше приятелката му, като чакаше той да направи някоя глупост.

След деветдесет минути на свобода Бъстър спря за миг и чу шума на минаващ наблизо камион. Гората свършваше рязко до една канавка, а после следваше магистралата. Според картата на Бийч до най-близкия град имаше няколко километра на запад. Планът беше Бъстър да се движи покрай магистралата и да се крие от колите в канавки и зад мостове, докато не открие някаква форма на цивилизация.

Момчето бе облечено в стандартната затворническа униформа, състояща се от панталони в цвят каки и маслиненозелена риза с къс ръкав, и двете потъмнели от пот. Местните хора знаеха какво носят затворниците и ако го видеха да върви по магистралата, щяха да се обадят на шерифа. Бийч и Ярбър бяха казали на младежа да стигне до града и да си намери други дрехи. После да плати в брой билета си за автобуса и да не спира да бяга.

След почти три часа криене зад дърветата и в канавките Бъстър забеляза първите сгради, отдалечи се от магистралата и пресече една нива. Едно куче го залая, когато той стигна до улица с каравани. Зад една от тях забеляза въже с пране. Той се пресегна и взе някакъв пуловер в червено и бяло и изхвърли зелената си риза.

Центърът се състоеше само от два реда магазини, две-три бензиностанции, една банка, нещо като кметство и поща. Бъстър си купи джинсови шорти, тениска и чифт обувки от магазина с намалени цени и се преоблече в тоалетната. Намери пощенските кутии в кметството. Усмихна се и благодари на приятелите си в Тръмбъл, докато пускаше безценния им плик в кутията за междуградски писма.

Бъстър хвана рейса за Гейнсвил, където си купи за четиристотин и осемдесет долара правото да ползва автобус навсякъде из Съединените щати за период от шейсет дни. Потегли на запад. Искаше да се скрие в Мексико.

Първичните избори в Пенсилвания бяха на двайсет и пети април и трябваше да бъдат последното голямо усилие и сетен опит на губернатор Тари. Без да се отчайва от жалкия си провал в дебата отпреди две седмици, той провеждаше кампанията си с голям ентусиазъм, но с много малко пари. „Лейк държи всеки цент“, заявяваше той постоянно, като се преструваше, че се гордее с бедността си. Не напусна щата единайсет дни подред. Принуден да се движи с един-единствен микробус, той ядеше в домовете на поддръжниците си, отсядаше в евтини мотели и до припадък стискаше ръце и обикаляше кварталите.

— Нека говорим за проблемите — настояваше той, — а не за парите.

Лейк също работеше усилено в Пенсилвания. Самолетът му се движеше десет пъти по-бързо от колата на Тари. Лейк се срещаше с повече хора, държеше повече речи и определено харчеше повече пари.

Резултатът беше предсказуем. Лейк получи седемдесет и един процента от гласовете и победата му беше толкова категорична, че Тари открито заговори за оттегляне от надпреварата. Все пак се зарече да продължи поне още една седмица, до първичните избори в Индиана. Екипът му го беше изоставил. Тари беше натрупал единайсет милиона дългове. Беше изгонен от главната си квартира в Арлингтън.

И въпреки това той искаше добрите хора в Индиана да видят името му в бюлетините.

Пък и, кой знае, можеше лъскавият нов самолет на Лейк да се запали като предишния.

Тари ближеше дълбоките си рани и в деня след изборите в Пенсилвания обеща да продължи да се бори.

Лейк почти му съчувстваше и се възхищаваше от упоритостта му да издържи до конгреса. Въпреки това Лейк, както и всички останали, можеше да смята. Трябваха му само още четирийсет гласа, за да бъде сигурен в номинацията си, а оставаха още петстотин депутати. Надпреварата беше свършила.

След Пенсилвания вестниците из цялата страна потвърдиха номинацията му. Щастливото му хубаво лице беше навсякъде — Арън Лейк беше истинско политическо чудо. За мнозина се бе превърнал в символ на верността и успеха на системата — един неизвестен човек със силно собствено послание се бе появил неизвестно откъде и бе приковал вниманието на хората. Кампанията на Лейк вдъхваше надежда на всеки, който мечтаеше да се кандидатира за президент. Нямаше нужда с месеци да се обикалят черните пътища на Айова. Да прескочим Ню Хампшър, и без това този щат е толкова малък.